ЗДРАВКА ШЕЙРЕТОВА
Благословете поетите!
|
|
(От огъня – огън) Заплитам невидима нишка и вдишвам дъха заскрежен. Запалвам твойта въздишка И с поглед държа те във плен. Ще палим и думи,… и релси, по които бясно летим. Ще взривим всички траверси. Мостове след нас ще рушим. От огъня – огън ще тръгне – ще лумне в зениците бели. Зарята нощта ще обгърне. И ще светим – докрай обгорели! |
|
Дъждовни мисли Дори не знам дали съм права, когато мислите си крия под чадър? Не спират да валят, потропвайки по моите очи – прозорци. Но всички са разперили чадъри… дори и …онзи господин, крещял до вчера,… истината гола. Думи валят. Празни. Щом паднат в душата ми - пръскат се. Като капки дъждовни. Пресъхват. Като мислите ми… Валят безспир. Усукват се в неврони. Заплитам сложна плетка. Шал, натегнат от дендрити и мембрани. И загръщам тъжно самотата… Наводни се душата ми……. Капка по капка изтичам. От дъждовните капки. Стъпвам във локва. Няма звезди. Няма луни. Само кал… пръска душата ми. И валят мисли! Върху керемида или лист! |
|
Коледен дар Снегът се стопява и тихо потича в очите ми - до бяло се утаява, и напоява мечтите ми. И избуяват зелени дървета, и храсти със дъх на жасмин - Душата ми волно пресича полета и се впуска през нечий комин! Тя раздава надежда, утеха на живелите в радост и скръб с ушита от прошката дреха ви намята във дългия път! И събира усмивки във длани, а сълзите във лотосов цвят, за да покрие живите рани и предпази от вашия Ад! А снегът се стопява в сърцата ви и слънце огрява вашия дом. Подарявам на всички хора мечтата си! Обичам ви... и правя поклон! 28.12.2008 г. |
|
За мен ти още си само момченце...
За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди
други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш
необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто
хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме
необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света.
За теб аз ще бъда единствена на света...
Екзюпери, откъс от "Малкият принц"
Нали ти всеки път при мен се спираше?
По улици, по кафенета ме откриваше.
Нали ти всеки път със поглед ме изпиваше?
Със жестове и думи нежни провокираше.
И всяка вечер търсеше ме в сънищата бродни.
Целуваше ме ти напук пред погледите злобни.
Тъй истински слова от тебе чух.
Дори светът за твоята любов да беше глух.
Ти всеки ден крещеше с всички сетива.
И всяка нощ луната ти напомняше това:
че ти обичаш, че си жив и някой тебе чака,
че вън звезди валят и разпръскват мрака.
Нали ти всеки ден на ъгъла ме чакаше
и нетърпеливо със ръка ми махаше-
единствен всред безцветната тълпа.
Момчето - мен опитомило с любовта.
А днес се скри... опитомена ме остави
и една любов ненужна върху мен стовари.
Ти идваше... и любовта опиваше ни двама -
единствени един за друг. Но тя си тръгна - неразбрана.
|
|
На ти куклите... – На ти куклите! – Дай ми парцалите! Тази стара игра, позната на двама ни изсушава душите ни! Тази игра от нашето детство, тъй безобидна тогава. Днес – опасна за дните ни. Ето… вземи любовта си! Но… върни ми живота! |
|
Настроение Денят се протегна лениво, слънцето в скута ми падна. Препънах се в облаче диво, небето в прегръдка ме грабна. Наметнах зелена поляна, закичих в очите дъга. И с новата пъстра премяна закрачих без страх по света. |
|
Желание Ще се раздам! Ще ме откъснеш – като Ябълка от Рая. И ще бъда грешна! И не цяла- но цената ще си зная: С душа – преоценена, за сърцето – ще се спазарим, А мисълта ми наранена....... ще ти подаря дори! Ще ме откъснеш! Но вече знаеш, че....няма да съм цяла! Но...няма и и да ме оставиш! Та кой отказва ябълка узряла!? |
|
Такава ме чакате! Такава ме чакате! Покорна и слаба! Притихнала в мъжка зеница. Такава ме искате! Всеотдайна и млада! Смирена в храма ви жрица! Така ме желаете!И силно! И страстно! С мъжки нагон да обладаете в мен- непокорната! Дивата! Властната! И подчините на мъжкия ген! Такава ме чакате! Желана от вас! С тръпнещо тяло, в копнеж! Такава ме искате! Без воля и власт! Да разпалвам в гърдите ви огън горещ! И не попитахте мене, - вашата жрица! И не разчетохте моите знаци и зов! Аз съм Феникса – вечната птица, Неподвластна на вашта любов! |
|
Чертаеш с поглед върху мойто тяло. Чертаеш с поглед върху мойто тяло- графита на една любов. С туш и цвят от черно-бяло, с небе от есенен покров. Разчиташ ме,...но не съвсем! Една любов не ми е нужна! Не искам да съм в твоя плен! Не чакам среща теменужна! Чертаеш с думи върху мен и обладаваш ми душата... За да си отиде твоя ден... Сега затварям ти вратата! |
|
Ще поискам любов! Ще поискам любов! Само веднъж! Ще се скрия в сърцето ти! Наместо покров- да ме пази от буря, да ме пази от дъжд! Няма да знам и да питам дали си готов! Любовта ми – нахакана, дръзка! Безусловна! Случай без прецедент- ще се вмъкне в душата ти мъжка и ще разбърка на ужким спокойния ден! Ще те хвърли във Ада! Или пък в Рая! Ще падаш във бездни! Или ...ще летиш! Ще страдаш! Ще живееш в любовна омая!? Ще ме търсиш или ...ще мълчиш? Това.... сам ти ще решиш! |
|
Ще се поддам на твоя зов. Ще се поддам на твоя зов и ще се разтворя в теб, както пясъка с любов чертае бавно своя жлеб. Ще се смиря в твоя ирис и там задълго ще остана! Ще съм свещения ти Ибис! Почитана и неразгадана! Ще се превърна в древна жрица, за да служа в твоя храм. Ще бъда аз, но винаги различна.... И....... божествен огън ще ти дам! |
|
Клюката Като дебнещи кучета - с хъс тръпнете и зад ъгъла чакате тялото болно да ръфате късче по къс. Очите ви в тъмното все -повече бляскат, защото тя е нафора сладка за вас, като просено зрънце в джоб ще я кътате да нахраните гладните с нейния квас, да заченат и те от нейния бяс, понесли я в свойта утроба. Ще я глезите, скрита във пазвата си, със сърцето да бий в унисон, ще сравнявате с цвете язвите й, ще се опивате от своя поклон. Свято пред нея ще замълчите, настръхнали от нейната власт, защото със чужда болка в очите засищате на клюката грозната паст. |
|
В метрото Паст зейнала поглъща сутрин жадно: уханието на сантал, магнолия и мускус, червило в моден стил Арден или Шисейдо, в едно със погледи на сънена луна-горчив привкус, люлеещи бедра, докрай изопнати ръце от кашкавалени тела-притиснат сандвич в тостер, нагънати петна-човешки оригами. Размазани, ожесточено-глупави лица като в отминали извънсценични мелодрами подреждат в мислите си идващия ден, неволно станциите отброяват; рекламни надписи се стичат - очите подлудяват. Вагони нагнетени привечер изтърсват ядно: мирис на кафе и тръпнеща умора; работно лустро, излиняло, за мястото воюва. Потокът пълнодишащ - тумор с метастази- рои се и задушава зейналата метро-паст, която в шеметен екстаз до последната си спирка се изпразва и гордо стриптизира свойта власт. |
